Истари

Истарите или Вълшебниците били Орден Маяpи, пратеници на Валарите на Средната земя през Третата епоха, за да подтикнат хората към добри дела и да опазят Свободните народи ако Саурон се завърнел. По заповед на Всевишните те не се явявали пред людете в цялото си величие, а бродели под облика на изнемощели старци. Този път обаче те не били просто в одежди, а крачели в истински човешки тела и като такива изпитвали непознати дотогава чувства, присъщи само на другите – глад, болка, страх и т.н. Вълшебниците на брой били петима, макар и по-късно да се е твърдяло, че дошли и други пратеници, но последното не е вярно, поне не е забелязан вълшебник, който да не е един от Петимата мъдреци. Ала напълно възможно е наистина непознати вълшебници да са съществували из Средната земя; спомнете си думите на Саруман: “... та не сме ли ние членове на най-великия и древен Орден в Средната земя...”. Но така или иначе тяхната съдба ни е неизвестна. Орденът на Вълшебниците акостирал около 1000 година на Третата епоха в Сивите заливи, гдето властвал Кирдан Корабостроителя поне до края на Третата епоха.

Първи дошъл един с величав облик и осанка, гарвановочерна коса, омаен глас и бели одежди; велико умение имал той в най-изкусни дела, та почти всички, дори и Елдарите го смятали за предводител на Ордена. Името му в свещения Аман било Курумо, нарекли го Елдарите Курунир, сиреч Умелия майстор, а Северните люде го наричали Саруман. Той обичал машините, различните приспособления и се стремял да се развива в най-изящните изкуства според него. Смятан е отначало за най-главния от Истарите, но сетне се разбрало, че не заслужава подобна титла и че Гандалф е единствения възможен водач на Вълшебниците. Когато Саруман разбрал, че Гандалф притежава Червения Пръстен Нария, той му завидял жестоко и решил да следи всяко негово действие. Курунир отначало отпътувал на Изток заедно със Сините вълшебници и се завърнал, докато те никога не го направили и съдбата им е мистериозна. През 28 век на Третата епоха Берен Наместник на Гондор дал кулата Ортанк на съхранение на Саруман, при условие да я пази и да отбива атаките на Врага и по този начин отначало имало някаква полза в пребиваването му в Исенгард (града край Ортанк), който се намира на север от Рохан. Там той вече имал постоянен дом и лаборатория за да практикува изкуството си. През 2851 година за първи път се събира Белият Съвет и начело на него застава Саруман Белия, въпреки огромното желание на Галадриел Гандалф Сивия да е на върха. Гандалф иска незабавно Мъдрите да нападнат Дол Гулдур (в южния край на Мраколес), защото една година по-рано той влиза с ужасен риск в подземията на Дол Гулдур и открива, че там се спотайва Саурон и събира сили да се въздигне отново като Мрачен Владетел. Но тогава Саруман разубеждава да се правят открити действия срещу Саурон. По-късно недвусмислено излиза, че Белия пратеник е искал да претърси дъното на Великата река Андуин с надеждата да открие Единствения Пръстен (който е загубен точно там) и да го използва. Обаче Саурон също правел опити да си възвърне Пръстена и това пречело на Саруман и на Последния Бял Съвет той отстъпил пред Гандалф и Мъдрите атакували Дол Гулдур, откъдето Саурон се изнесъл мигновено и потеглил към Мордор. Като търсенията му се оказват безуспешни Саруман взима палантира от най-горните етажи на Ортанк и чрез него добива нови знания за обикалящия го свят, а също така “говори” с владетелите на Арнор и Гондор. Обаче след като Саурон се завръща в Черната Кула – Барад-дур и отнася от Минас Итил (плячкосан от Назгулите) палантира на Кулата и спипва шарещия поглед на Саруман в палантира и го поробва, благодарение на огромната си мощ. Тъй свирепа и неудържима воля се криела в Черната страна, зад страховитите планински вереиги на Ефел Дуат и Еред Литуи. По заповед на Мрачния Владетел Сарумам започнал да събира армия от вълци, полухора-полугоблини, орки и др.; създавал бойни машини, направил Исенгард непристъпен, обаче не бил изцяло завладян от духа на Саурон и му оставала капчица воля; решил да се сражава както срещу някогашните си съюзници, така и срещу новия си Господар. От “полусъюза” си с Мрачния Владетел, разбира се, дошли и нови умения, но те били зли и мрачни кроежи ги изпълвали от край до край, т.е. с други думи цялото му знание се опирало на черната премъдрост на Саурон; той си мислел, че е усъвършенствал Исенгард, ала всъщност ползвал за образец друга Кула, чиято мощ никой не подлага на съмнение – Черната Кула на Саурон. Саруман разбирал, че без помощта на Единствения Пръстен не може дълго да устоява на никого, ала той все още не бил разкрит от Елдарите, а и залъгвал Саурон, тъй че все още бил една крачка напред. Шпионите му забелязали честите посещения на Гандалф в Графството и той впрегнал остатъка от великото си умение и разбрал, че Гандалф пази някакво тайна, че той знае къде е Пръстена. Затова го примамил в Исенгард и го затворил на най-горната стая на Кулата, откъдето често наблюдавал звездите. Но Гандалф бил спасен от орела Гуахир, който го отнесъл чак в роханските поля. Курунир бил разкрит. Вече едните му противници знаели истината и повече не могъл да ги залъгва с омайния си глас. По-късно последвали редици провали – загубата срещу Рохан, разбиването на Исенгард от ентите, загуба на палантира, отнемане на жезъла чрез който той могъл да прави магичните си заклинания и тем подобни. Накрая след като нямало изход и Кралят заедно с Гандалф се връщал, той бил пуснат от Исенгард и избягал към Графството, гдето сторил десетки бели и донесъл нещастие на кроткия народ. Накрая когато бил изгонен и оттам след спречкване, бил погубен от слугата си – Грима, син на Галмод, който бил потискан дълги години от Саруман.

Имало и други – Айвенедил, наричан в Средната земя Радагаст. Той бил Мая на Явана, съпругата на Ауле. Тя настоявала Курумо да вземе Айвендил за помощник, а също така сигурно поръчала на Айвендил да провери състоянието на природата на Средната земя (все пак тя е Валиера на Земята). Сетне се разбира, че Саруман не желаел помощта на Радагаст, защото за него той бил твърде нищожен и го осмял пред Гандалф: “Радагст Кафявия! Радагаст Укротителя на Птици! Радагаст Наивника! Радагаст Глупака!”. Радагаст не пътувал почти никога, главно живеел в своя дом на източния край на Мраколес – Росгобел. Може да се каже, че той също не изпълнил Задачата, с която дошъл (т.е. да помага на хората и да възпре Саурон), а обикнал прекалено всички животни: от най-благородните птици до най-кръвожадните зверове. Не е ясно дали някога се е завърнал към древния си дом, в рая на Валинор.

Заедно дошли и никога не се отлъчвали Сините вълшебници, на синдарин Итрил Луин. Те били облечени в морскосини одежди и били Маяри на Ороме. Заминали със Курумо на Изток, но не се завърнали нивга. Възникнали различни версии за участта им – че били пленени от Врага; че достигнали най-източните части на Средната земя; че намерили древната гондорска колония Артанор и остров Амазония и др. В първите очерци и бележки на Дж. Р. Р. Толкин, писателя не удостоява Сините вълшебници с имена, но по-късно Кристофър Толкин в “Недовършени предания” (разбира се на основата на текстове на баща си) пише, че се казвали Алатар и Паландо и били Маяри на Ороме. Паландо се падал помощник и приятел на Алатар. По този въпрос повече не може да се каже.

Последен дошъл един който изглеждал най-незначителен – по-нисък и по-стар от другите, със сиви коси и сиви одежди, подпрян на дълъг жезъл. Ала още в първата среща в Сивите заливи Кирдан, който виждал най-далеч от всеки друг на Средната земя, и доловил в него най-величавия и премъдър дух, му дал на съхранение Третия Елфически Пръстен – Пръстена на Огъня Нария: - Защото – рекъл той – велики дела и страховити заплахи те очакват, та да не се окаже Задачата ти неимоверна трудна и изнурителна, вземи този Пръстен да черпиш от него утеха и помощ. Поверен ми бе само да го пазя в тайна и нахалост остава могъществото му тук, по Западните брегове; ала смятам, че не подир дълго ще трябва да е в по-благородна десница от моята, що чрез него ще да запали храброст във всички сърца. <”Силмарилион”> Сивият пратеник наистина опазил Пръстена в тайна, но Саруман по-късно разбрал за него чрез своите магии и започнал да изпитва неприязън към Сивия, както излязло наяве. Истинското име на Сивият пратеник на Запад, в Аман, е Олорин. Елфите от Валинор са го нарекли така и той бил най-мъдрия от всички Маяри в Неумиращото царство според “Валакуента”. На Средната земя са му дадени много имена: Гандалф, сред хората, което занчи “елфът с жезъла”; Митрандир (Сивия странник) при Елдарите; Таркун за джуджата; и на Юг – Инканус. Той имал буен и сърдечен дух (тъй било подсилвано и от Пръстена Нария), кръстосвал безспир по западните и северните земи, от Гондор до Ангмар от Линдон до Лотлориен като никому не отказвал дружеска помощ в тежък час. Не търсел ни поклонници, ни богатства, дирел нови познания, полезни за борбата със Саурон или пък за разцвета на Средната земя. Прикривал буйните си чувства под пепеляво сиви одежди и само най-близките приятели могли да съзрат вътрешния пламък. Той бил благосклонен и весел към младите и простодушните, но в същото време знаел как с бързи, резки и точни слова да възпре хорската глупост. Не бил горделив, не дирел награда или възхвала и спечелвал сърцата на ония, що му били сходни по характер. Той носел островърха шапка, която отчасти прикривала гъстите дълги вежди, сребрист шал, тежки ботуши и сив плащ. Имал и жезъл, за който е казано, че щом бил с него, можел да крачи неуморно с дни за изненада на останалите. Когато Саурон се завърнал, той станал главен в действията срещу него. Той бил същинския враг на Мрачния Владетел през Третата епоха. Неизброими са заслугите му, а и около него винаги кипял живот, пък и той не се задържал на едно място дълго време. Бил приятел на Елдарите, главно на лотлориенските елфи и тези от дома на Елронд. Също така обожавал пребиваванията си в Графството, страната на хобитите. Благодарение на него, той направил Билбо Торбинс, спътник на тринадесетте джуджета от Народа на Дурин и представителят на малкия народ на много пъти спасявал джуджетата от опастностти, а в самия край на пътешествието се промъкнал в планината Еребор и говорил с последния жив, летящ дракон и открил тайната, спомогнала за неговото унищожение. Гандалф по това време заедно с Мъдрите нападнал Саурон в неговата крепост Дол Гулдур, след като по-рано бил се промъкнал с огромен риск за живота си в тъмниците на тая зловеща крепост. Гандалф бил и един от Задругата на Пръстена и техен Водач до Мостът на Хазад-дум, където срещнал Балрог паднал заедно с него то моста и така спасил другите. После той победил Огнения Дух, ала тялото му било унищожено и духът му отлетял към Валинор. Оттам се завърнал вече без одежди, разкривайки част от цялата си мощ. Той подтикнал четиримата хобити от “Властелинът на Пръстените” да извършат великото пътешествие на Юг, счупил жезъла на предателя Саруман, въобще водел опълчението срещу Мордор. Дори участвал в последната битка, на единия връх на Черната Порта подкрепял хората и елфите. От всички Истари Гандалф доказал, че е единствения, който е способен да превъзмогне всички беди и трудностти, та накрая да изпълни величавото си поръчение.